XII. Пакъ за рождение-то на Орфея,
но различно.


 
Ой ти Боже, мили Боже!
Шо си творишъ чуду и нишане,
Да се чудетъ люде на земе-та,
И Юди Самуили низъ планини;
Днеска още рану хаберъ си ми дойде,                             5
Синџе крале писму ми е пратилъ,
Сусъ писму си кани седемдесетъ крале,
Да си дойдатъ у негува земе гозба да се гостетъ.
Писму ми дунесе ду младу татарче,
На писму крале сусъ радостъ напева;                            10
Та си дума и говори:
„Е бре вие седемдесе крале!
Лу шо ми земете бела книга
Бела книга цырну писму
Да си яхнете ваши бырзи коне,                                    15
Та да дойдете у мое земе цырвенуга;
Язъ да си ва гозба госте,
Чи ми се е породилу дете бележиту;
Фафъ роки си доржи свирка кеменига,
Та ми свири каку Юда гласувита;                                 20
Свирка ми се слуше ду сичка-та земе!
Я шо си е бележиту нишанлие.
Си има пилювити криле,
Та ми фырка низъ небе-ту као пиле,
Као пиле шо е найфыркату!                                         25
Още утъ майка си не падналу,
Ми засвири тава Юдна свирка,
Гласъ се слуше пу сичка-та земе!
Шо си беха пилци пу земе-та,
Сите си дойдоха фафъ мои сарае,                                  30
Утъ свирка умаяни не си фыркатъ,
Лу ми стоетъ свирка да си слушетъ.
Си ми дойде и пиле славекову,
И славекъ си зафати гласувиту да си пее;
Я шо си е мое бележиту дете,                                       35
Пиле славекову си надбори.
Та си падна пиле славекову умрелу на дори,
Катъ да гу е Юда усрелила!
Дойдете ми седемдесе крале у мое земе цырвенуга,
Сами да си видите шо е дете бележиту.                         40
Ела бележита крале на гозба не каните,
Чи си ми е мощне инатчие,
Неша да си има друга бележита пу земе-та;
Ша си каскандиса на мое бележиту дете,
Ша си стане с негу борба да се бори,                             45
Та ша падне убитъ низъ трапези;
Крыви ша текатъ као мытни реки!
Тя ша си трапези мощне загнусетъ."
Младу татарче още рану приранилу,
Та ми дойде предъ зорница фафъ кральски сарае,           50
Де си найде седемдесе крале.
Уфъ средъ земе ми се собрали,
Да ми гледатъ шо е сова чуду на небе-ту?
Сите звезди на небе си стоетъ,
Ниту греетъ, ниту ми заходатъ!                                    55
Лу си гледатъ чуду на земе-та,
Малку дете си ми свири свирка кеменига,
Та ми е собралу сите пилци у дори си,
Седемдесе крале чудумъ си се чудетъ,
Шо е сова чуду на земе-та?                                          60
Я шо беже младу татарче,
Утъ пазуфи си искара бела книга.
Та я даде на седемдесе крале,
И имъ вели утговори:
„Е бре вие, седемдесе крале!                                        65
Шо се чудумъ чудите за. звезди-те,
Чи ми стоетъ пу небе-ту?
Звезди си слушетъ наше дете бележиту,
Какъ ми свири свирка кеменига,
Та ми е собралу сите пилци у дори си,                           70
Да си слугаетъ негува чудувита свирка."
Какъ ми пеха седемдесе крале бела книга,
Бела книга цырну писму,
Сите велетъ, да си идатъ на земе цырвенуга,
Да си видетъ шо е дете бележиту.                                75
Та ми навырвиха седемдесе крале.
Да ми идатъ на земе цырвенуга.
Бележита крале на гозба не каниха,
И той да ми види бележиту дете.
Та ми утидоха на земе цырвенуга.                                80
Кундисали на поле широку,
Де ми беха сите манџи наготвени.
Таму си ги чекаше Синџе крале.
Лу да дойдатъ на гозба да ми седнатъ.
Та ми седнаха седемдесе крале на трапези,                    85
Си ми ядоха и ми пиха тамамъ три недели,
Още бележиту дете не видели,
Иска секи да си фоди на земе-та.
Синџе крале ги запира:
„Седели сте, седемдесе крале, три недели,                      90
Седите ми още една неделе,
Дуръ да дойде мое бележиту дете;
Жюмбушъ малку да ви чини;
Чи ми фыркна днесь неделе на небе-ту,
Още нема да си дойде."                                               95
Още рече Синџе крале не отрече,
Ету фырка бележиту дете пу небе-ту;
Фыркалу е малу млогу два сахате,
Та ми слезе вече на широку поле,
Си ми седна на кральски трапези,                                100
И той гозба да се гости.
Яде малку шо пояде,
Още беше малку не едеше;
Иска биска да бизае.
На татку си вели утговори:                                         105
„Искамъ тате, биска да си бизамъ,
Чи самъ мощне уморену утъ длега пыте."
Още рече дете не отрече,
Де си дойде Юда Самуила:
Утъ лику й сонце греелу !                                           110
Низъ ноги й звезди трептели!
В скути има ясна месечина!
Та искара ду бели си биски,
Та си набиза бележиту дете.
Тя си беше ду негува майка,                                       115
На дете си вели утговори:
„Е бре дете, милу сину,
Сега вече си се биска набива,
Земи тое свирка кеменига,
Та си запей песна радустлива,                                     120
Да си сторишь жюмбушъ на седемдесе крале,
Чи се душли тебе да си видетъ,
Шо си дете мощне бележиту."
Сова рече Юда Самуила,
Та си фыркна и утиде на Юдинска планина.                 125
Я шо беше дете бележиту,
На майка си хатыръ не расипа,
Си искара утъ пазуфи свирка кеменига,
Та засвири песна мощне радустлива.
Сите пилци шо си беха низъ поле-ту,                           130
Си дойдоха у широку поле,
Да си слушетъ тае свирка кеменига;
Си стоеха пу поле-ту као умаяни!
Саму пиле славекову утъ ядости се пукаше,
Та си каскандиса на дете бележиту,                             135
Чи си мощне харну свири.
На пеене гу млогу млогу надминува!
Та си фыркна пиле славекову умаяну,
И ми фырка пу небе-ту и ми пажда!
Дуръ ми се е вече утмаялу,                                        140
Та утиде у бележита крале.
Той ми спие на бахче-ту пудъ дарве-ту,
Пиле славекову си застана на дарве-ту.
Та ми пее и ми писка:
„Стани стани бележита кралю!                                    145
Шо ми спиешъ у дылбока сона,
Синџе крале сите крале е поканилъ на гозба,
Чи му се е породилу дете бележиту,
Саму тебе не е канилъ,
И ти на гозба да ми идешъ.                                        150
Та ми ядатъ и ми пиетъ седемдесе крале,
Я шо си е дете бележиту жюмбушъ хми прави;
Си хми свири свирка кеменига.
Песна си напева на той ядости,
Чи и тебе може да надбори."                                      155
Какъ ми чу бележита крале пиле славекову,
Разлюти се, разеди се.
Отъ и негу Синџе крале да не кани на гозба.
Та си яхна ду негува змийна коне.
Шо ши имаше седемъ глави сусъ езици;                      160
Колку си бе змийна.
Още си гу и сусъ змии обружи,
Сички крале сусъ змии да усрели!
Лу си яхна тае люта коне,
И се найде в' средъ поле-ту,                                       165
Де си найде седемдесе крале,
Чи си още ядатъ и ми пиетъ;
Бележиту дете си хми свирка свири;
Околъ негу стоетъ сите пилци умаяни.
Какъ гу виде бележита крале.                                    170
Иска негу да убие,
Немой и другъ као негу да си има пу земе-та.
Сите крале си му месту праветъ,
Си гу канетъ и той на трапези да си седне;
Немой хатыръ да му устане,                                       175
Чи се негу на гозба неканили;
Тие си гу канетъ, той си не седнува,
Лу си гледа на бележиту дете,
Какъ да негу малку погуби?
На коне си вели утговори:                                           180
„Ой ти коню, змийна коню!
Аку си юнакъ сега да та виде:
Сова дете с той ноги да подробишъ,
Немой и той нишанлие на земе-та да си боде.
И негу фальба да си фалетъ."                                     185
Сова рече и си коне копна,
На дете си утговори:
„Излезъ дете, на мегдано борба да се бориме!
Или ти мене да погубишъ,
Или язъ тебе малку да погубе,                                    190
Лу кой утъ насъ устане жвотъ да живова,
Пу сичка земе единъ да е прочуенъ."
Как ми чулу бележиту дете,
Чи си иска бележита крале негу да погуби,
Си устави свирка кеменига,                                        195
Та си хрипна на ноги-те,
Та му вели утговори:
„Е бре бележита кралю!
И ти си нишанлие на земе-та,
Я и малку дете си е мощне нищанлие,"                        200
Та си фати бележита крале за коса-та,
Гу подигна дуръ на висе небу,
Та гу фырли као малка камень на земе-та,
Си потына.читреесте растега уфъ земе-та!
Писна, цикна крале да ми плаче.                                 205
Ела никой не гу слуше!
На коне си се мольба моли,
Да си флезе при негу уфъ земе-та,
Немой дете бележиту да га земе,
Сусъ негу фальба да се фали.                                     210
Коне си му мольба не услуше,
Лу утвору змийни уста.
Та му вели утговори:
„Е бре кралю, мой ступане!
Ти не си билъ вреданъ  мене да си яхашъ,                   215
Вредну си е бележиту малку дете;
Той мене ша си яха низъ поле-ту,
Мощнe харну с негу ша се уйма уйдисаме;
И малку дете нишанлие и язъ нишанлие!"
Утъ жельба бележита крале ношче си искара.               220
Самъ самичекъ си гу на куремо забоде!
Утъ крыви му истече мытна река,
Та заези сите кральски трапези.
Дуръ тога ми слезе дете бележиту утъ небе-ту.
Та ми трыгна змийна коне уфъ дупка-та:                     225
„Пий ми коню, да испиешъ тая река,
Чи е заезила ду сички трапези;
Седемдесе крале не можетъ вейке да си ядатъ
Да си ядатъ, да си пиетъ:
Или си испий тава река,                                             230
Шо истече утъ крыви-те на бележита, крале.
Илъ и ти као негу ша погинешъ!"
„Ша я йспие, малку дете бележиту;
Анџекъ за сова си имамъ седемъ глави,
Цалу море ша испие,                                                235
Дилъ ки река да не испие."
Еакъ расзина змийна коне тие седемъ глави,
Си испи сичка река ду капка!
„Още една, вели, да имаше.
Чи самъ мощне жеданъ."                                            240
Та си яхна бележиту дете змийна коне.
Та утиде дуръ на небу,
На Гулема Бога свирка да си свири,
Свирка да си свири, песна да му пее.
На поле-ту устанаха седемдесе крале.                          245
Та гу гледатъ какъ си фырка пу небе-ту;
И се чудумъ чудетъ шо е сова дете бележиту?
На татку му велетъ и говоретъ:
„Е бре, Синџе кралю, нашъ побратиме!
Шо ша та питаме праву да ни кажешъ.                       250
Утъ какъ се е породилу тое дете
Колку месеци се поминали?
И какъ се е заченалу уфъ майчино си куремъ?
Та е станалу толку нишанлие,
Да си яха нишанлие змийна коне,                                255
С негу да си фырка пу небе-ту."
Синџе крале хми вели утговори:
„Е бре седемдесе крале, мои побратиме!
Язи праву ша ви кажемъ.
Ела вие неша ма верувате.                                          260
Мое дете днесь месецъ стори утъ какъ се е породилу,
Лу си падна утъ майчинутъ куремъ,
Со свирка засвири и со ноги профоди!
Какъ си ми е дете нишанлие,
И майка му гу сусъ нишанъ заченала.                          265
Язъ се вече устарехъ дете не бехъ стигналъ,
Мое кралица афъ куремо бе расипана.
За дете се млогу тыжехъ и желехъ,
На Бога се мольба молехъ,
На стару време дете да ми даде,                                 270
Лу да виде дете й да умра.
Та ми Богъ молба услуше,
Та си прати ду негува силна изметчие,
Хаберъ да ми чини, да ми каже.
Че на стару време дете ша си стигна,                           275
Шо ша боде мощне бележиту.
Фафъ роки ша доржи свирка кеменига,
И ша има пилювита криле,
Да си фырка пу небе-ту,
Хаберъ ми чини силна Богува изметчие,                       280
И си фыркна та утиде на небе-ту.
Не поминалу малку време ду единъ месецъ,
Ету дойде Юда Самуила утъ гора-та.
Утъ кралица си изимъ потера,
Да си легне при мене на потстеле,                               285
Да се сфоди с' мене ду три пыте,
За кралица тя да си роди мыжку дете.
И тя майка на стару време да си боде.
Мое кралица  какъ ми чу мощне се зарадува,
Чи за нея Юда Самуила ша си роди мыжку дете,          290
Та й вели утговори:
„Сфоди си се, Юду, с' мое крале,
Отъ да не се сфодишъ,
И язъ майка на стару време да си бода.
Та си легна Юда Самуила на мое потстеле,                   295
На три пыте си се с мене сфоди,
Дуръ си стана вейке сасдетина.
Хранилъ си самъ Юда Самуила афъ мои сарае
Тамамъ осемъ месеци и три недели,
Дуръ й дойде вейке време да си роди.                          300
На деветъ месеци се замочи за рожба,
Мочила се е тамамъ две недели,
Па си дете не родева.
Дуръ си рукахъ изъ планина Юда хикимцийка.
Та й донесе лекувити бильки.                                      305
Сусъ техъ си запи Юда мое любовница.
Шо си билька испила,
И си мыжку дете породи,
Породи гу и си афъ гора пойде;
Ни постое ичъ ни почека,                                           310
Баремъ дете да си види шо е породила.
Сега е душла биска да си гу бизае,
Тая си е Юда што сте видели.
Ету си ви казахъ рожба чудувита,
Какъ се е зачелу мое бележиту дете."                         315
Какъ си чуха седемдесе крале, мощне дете пофалили,
Чи ша боде юнакъ на земе-та,
Шо гу нема ни на небе-ту!
И на небу фоди свирка да си свири,
Я шо беше Самандаръ крале,                                      350
На дете си вели утговори:
„Е бре дете, мой побратиме!
Още две години ти при мене да си дойдешъ,
Да ти каза дека има мома спроти тебе,
Тава мома си приличе за тебе.                                    355
Раста дете бележиту вече си порасна,
Дойде време да се жени.
Сита земе си убиде утъ край дуръ ду край,
Ела нема мома спроти негу да си найде.
Чудумъ си се чуди шо да прави,                                  360
Шо да прави дека мома да си тера?
Де му на умт, дойде,
Да си иде при Самандаръ крале.
Да гу пита дека има мома спроти негу?
Та си яхна змийна коне,                                             365
И утиде на Самандарска земе,
Та ми флезе у Самандарски сарае,
Самандаръ крале мощне храну си гу дучека.
Гу нагости и напои.
Па си му се мольба моли,                                            370
Да засвири свирка кеменига,
Да запее песна хорувита;
Да поигратъ ду негуви изметчии.
Шо си беше дете бележиту Форленъ юнакъ,
Не хте свирка да засвири,                                          375
Ниту песна хорувита да запее.
На Самандаръ си вели утговори;
„Е бре Самандаре кралю, мой побратиме!
Язи не самъ душелъ свирка да си свире,
Ниту песна хорувита да си пее,                                   380
Лу самъ душелъ тебе да си питамъ,
Дека има мома сароти мене?
Да ли на умъ ша ти дойде шо ми си казалъ
Кога си та утъ наше земе испратихъ?
Ми се фтакса тина мома да ми найдешъ,                      385
Сега дойдох да та питамъ,
Дека си е тава мома?
Чи ми вейке време дойде да се жене.
Сичка земе самъ убишелъ утъ край дуръ ду край,
Па не можехъ мома да си найда,                                 390
Мома шо приличе за мене."
Самандаръ крале му вели утговори:
„Е бре бележиту дете Форленъ юнакъ!
Мома има за тебе у горна земе уфъ пещера,
Майка й е либила златну сонце,                                  395
Та и тя си грее као сонце!
Пещера дека седи си е темна тамница,
Мома си пещера усветева,
Уфъ пещера си греетъ ду деветъ сонца!
Елъ си йзъ пещера не излева,                                     400
Клетва утъ майка си има,
Утъ пещера да не излезе,
Чувекъ немой да е види,
Чи ша си сонце налюти,
Та ша си нее погури сусъ златни-те си зари.                 405
Сички крале уфъ пешера се пошли,
Дано мома со измама измаметъ
Да излезе утъ темна пещера,
Да се жени за техна-та сина;
Ела мома не се измамюва,                                           410
Утъ пещера никакъ не излиза,
Тина можешъ, Форленъ юнакъ, мома да измамишъ.
Кога идешъ у горна земе уфъ пещера,
Засвири си тое свирка кеменига,
И си запей тава песна хорувита:                                  415
Какъ ша чуе мома тое свирка,
И чи пеешъ лепа песна хорувита,
Ша излезе утъ темна пещера хору да играе.
Как ша си мома хору играе,
Да й земешъ златна китка утъ глава-та,                       420
Шо й е далу татку й ясну сонце;
Та си яхни змийна коне,
И си фоди у ваше земе цырвенуга,
При той татка Синџе крале.
Какъ ша и земешъ златна китка утъ глава-та,              425
Ша навырви пу тебе да си фоди,
Златна китка да си тера;
Златна китка да не й давашъ:
Бели роки ша си кырши,
Дребни солзи ша си рони,                                           430
Тина мома да не желишъ,
Чи ша прави сичку за тое измама.
Кога идешъ у дома си,
Дуръ тога китка да й дадешъ;
Неша знае назадъ да се вырне,                                   435
Та ша се за тебе венчее.
Та си янха Флоренъ юнакъ змийна коне,
Да си иде горна земе;
Копна змийна коне да си фырка,
Дуръ да яхне утиде у горна-та земе.                            440
Шеталъ се е низъ горна-та земе малу млогу
Малу млогу три недели,
Дуръ да найде потайна пещера;
Три недели си га тера,
Па не може да га найде.                                             445
Вейке ми се мощне уморилу,
Легналу ми е пудъ бука дарву да ми спие,
Де ми свири ду люта змие,
На Форленъ юнакъ хаберъ си чини,
Дека си е потайна пещера,                                          450
Та му дума змие и говори:
Е бре бележиту дете Форленъ юнакъ!
Стани немой спиешъ пудъ бука дарву,
Тука си е мое гнезду,
Ша си смачкашъ мои малки змийки!"                         455
Утговори Форленъ юнакъ:
„Не си ставамъ люта змию, утъ тое-ту гнезду!
Кажи си ми дека си е потайна пещера,
Дуръ тога утъ тое гнезду ша си стана."
Та му каза люта змие дека си е потайна пещера.           460
„Фоди, вели, низъ гора-та
Дека ша си найдешъ дарву сивлие,
Пудъ негу е потайна пещера;
У пещера си седи мома дюнягюзеллийка."
Та ми стана Форленъ юнакъ,                                      465
Си фоди низъ гора-та.
Де си гледа дарву сивлие,
Вейки му се засенили потайна пещера,
Утмалъ си се пещера гледа.
Та си слезе Форленъ юнакъ утъ змийна-та коне.           470
Нема мома да си види уфъ пещера,
Си се крие као змие афъ гнездо-ту.
Лу засвири свирка кеменига,
И запе лепа песна хорувита,
Си излезе мома утъ пещера хору да играе.                   475
Какъ е виде Форленъ юнакъ,
Почуди се за нейна гиздавина,
Чи си грее као ясну сонце!
Златна китка носи на глава-та,
Хору си играе и си китка со рока доржи.                      480
Да не й га никой грабне.
Чудилъ се е Форленъ юнакъ шо да прави,
Какъ да й китка уткысне утъ глава-та?
Та засвири песна шо умава,
Играла мома шо играла,                                             484
Да се вече мощне умаяла,
Та й уткысна Форленъ юнакъ утъ глава-та златна китка,
Ти си яхна змийна коне да си иде.
Дуръ тога се мома утмаяла,
Златна китка й нема на глава-та;                                 490
Запади се да си тера златна китка,
Златна китка не и дава.
Цикна, писна мома да си плаче,
Бели роки си кырши,
Дребни солзи си рони,                                                495
Си се мочи да измами Форленъ юнакъ,
Дано китка й даде,
Да се вырне пак назаде;
Ела китка Форлень не й дава.
Мома си все пу коне фоди,                                          500
Дуръ си пойде Форленъ у негува земе,
При негувъ татка Синџе крале.
Тога си й вече златна китка даде:
Земи си златна китка мому!
Та ми фоди дека сакашъ."                                          505
Утмалъ мома си му утговори:
„Дека сега ша си фоде бре юначе!
Пытю не си знамъ що си фоди на наше земе!
На ваше земе ша се жене.
Тебе юнакъ ша си зема.                                              510
Лу си заправи силна свадба,
На свадба си калесай седемдесе крале,
Чи да стане свадба чудувита."
Се покачи Форленъ горе на потоне,
Де си найде Синџе крале чи ми спие;                          515
Чудилъ се е какъ да си гу разбуди,
Немой нему да се налюти.
Та си обзе китка бусилькува,
Накваси га сусъ студена вода;
Китка си прысна пу таткуву лице,                               520
Расхлади гу, разбуди гу.
Ега стана чи си гледа Форленъ юнакъ,
Загырна гу, цалуна гу,
Па гу пита да л' е нашелъ мома спроти негу?
„Найдохъ тате, мома спроти мене,                              525
Си се шета низъ бахче-ту;
Я излези, тате, на кйоскю,
Подай си се утъ шарени пармаци,
Да си видишъ мома шо дукарахъ,
Да л' и тебе ша хареса?                                             530
Подаде се Синџе крале на пармаци,
Та погледа уфъ бахче-ту.
Какъ се шета малка мома,
Утъ лику й грее ясну сонце!
Мощне си га бендиса Синџе крале,     .                        535
Чи е мома дюнягюзеллийка,
Та заправи силна свадба.
Та си прати негувъ сина,
Да калеса сички крале пу земе-та,
И Турцка крале утъ Стамболъ града,                          540
Да си боде свадба чудувита.
Си ми фыркна Форленъ юнакъ сусъ криле пу небе-ту,
За единъ денъ си исфоди сита земе,
Та ми калеса сички крале пу земе-та,
И Турцка крале утъ Стамболъ града.                         545
Та ми дойдоха седемдесе крале у земе цырвенуга,
Найсетне ми дойде и Турцка крале утъ Стамболъ града.
Чи си билъ на буйну-ту поле.
Още сабе уфъ роки си носи,
Роки му се ду лахте укрывавени!                                550
Си гу питатъ седемдесе крале, си гу прашетъ:
„Е бре Турцка кралю!
Шо си сабе носишъ уфъ роки-те?
И шо ти се роки укрывавени ?"
„Сабе си носе за мои душмане                                   555
Роки ми се укрывавени,
Чи самъ билъ на буйну-ту поле,
Самъ самичекъ сите душмане искардисахъ."
Какъ ми чуха седемдесе крале,
Сички паждатъ и му се кланетъ.                                 560
Лу шо си бе Форленъ юнакъ,
Той не падна да му се поклони,
Чи си билъ поюнакъ утъ турцка крале.
Та заправи Синџе крале силна свадба,
Гозба си гости седемдесе крале,                                  565
Служба си ги служи ду млада невеста,
Утъ лику й грее ясну сонце
Та си свети низъ трапези!
Сички крале си се чудетъ за млада невеста,
Чи си е дюнягюзеллийка;                                            570
Сички си га дариха пу туваръ алтане;
Я шо беше Турцка крале,
Си га дари два тувара,
Чи си е той кралъ надъ сите крале.
Свадба ми траела три недели.                                     575
Седемдесе крале си утидоха кой на земе, кой у гора,
Дуръ тога се расипала силна свадба.
Сова ми усторилу Форленъ юнакъ
И е устаналу песна да се пее.
 
 

главна