I. Преселение народа утъ крайна земе на Дунавъ.


 
Камяну, мари Камяну!
Чула ли си, Камяну, или не си?
Вчера си ми хабар дойде утъ долна земя
Утъ долна земя презморна,
Сиву голабче ми донесе бяла книга              5
Бяла книга църну писму;
Крила си голабче трепна,
Та си ми пудаде бяла книга,
Бяла книга си напява:
Ой ти кралю, Дунавска кралю!                        10
Утре рану тъкмешъ да са тъкмишъ,
Да дучакашъ млада краля Читайска.
Той си е ойскя путръгналъ,
Сасъ сите земни крале ке се бия;
Земя иска да си разшири.                                15
Негува земя мощне са е наплодила;
Села си му честумъ стуятъ,
Ляха мясту и селу гуляму!
Нитъ урачи иматъ що да уратъ.
Нитъ волове паша да пасатъ.                        20
Тоя молъба, кралю, Вишну Бога си услуше,
Презъ тоя земя читайска краля да помине,
Тоя земя запустена да зауре,
Той диви люде да укроти!
Лу негу мощне харну да дучакашъ,               25
Немой нящу зло да му чинишъ.
Така си книга, Камяну, напява,
Та си са чудумъ чуде що да праве
Що да праве що да сторе:
Да ли харну да гу дочакамъ,                           30
Или силна ойскя да си събера,
Да не си плени моя дива земя.
Поболе, кралю, ойскя да съберешъ,
Та не харну да си гу дучакашъ,
Чи ке ти земе сита земя.                                  35
Още рече Камяна не отрече,
Хаберъ си кралю дойде,
Чи е навървилъ читайска краля
Презъ тоя земя Харапска,
Презъ това моря гуляму;                                   40
Лю утъ да си замине,
Сита земя пупленява;
Що е младу та църну заробюва.
Робинки си църни ръки кършетъ,
Църни ръки кършетъ сълзи ронетъ,            45
Чи си тяхна земя уставетъ,
Утъ майка си са дялба раздилатъ;
Я що бяше тяхна краля, хми зборува:
Ми, девойки мои робинки, плачете,
Немой църни ръки кършете!                            50
Язъ ке си вазе откарамъ на земя родувита,
Ел' не знаятъ люде да я работетъ;
Вия тяхъ ке си научите;
Какъ са земя работи,
Та ке бидете тяхни господари;                         55
Я кога умрете, каку Богове ке ве иматъ,
Оти ги сте научили,
Какъ да си пуста земя работетъ,
Рожба млогу да си ражда.
Робинки какъ ми чуха, сълзи си бършетъ,      60
На краля си са поклонъ поклониха,
Поклонъ са поклониха и гу с' фалба фалятъ,
Оти иска да научи диви люде,
Какъ си са земя работи.
Лю утъ де си заминоватъ, кралю,                      65
Сичку имъ са диву гляда;
Дойдоха си вейке ду той бялъ Дунавъ.
Краля си вели ютговори:
Неке можетъ мои бялъ Дунавъ да заминатъ;
Дунавъ са е мощне харну размързналъ;           70
Та и бялъ Дунавъ да заминатъ,
Язъ си събрах силна ойскя,
Не хми давамъ да дойдатъ на моя земя.
Читайска краля си стои на край бялъ Дунавъ,
Та са чудумъ чуди що да прави,
Що да прави какъ да си Дунавъ замине?          75
Та да иде на родувита земя.
На ойскя си вели ютговори:
Сяки пу куляна да си падне,
Куледу Богу молба да са моли,                            80
Да си прати вятрувита Самувила;
Тя да си задуя силанъ вятаръ,
Дуръ да си пумързне ду бялъ Дунавъ,
Пу нег' кату пу суху да си заминатъ.
Сите паждатъ пу куляна на земя-та,                  85
Куледу Богу си са молба молятъ,
Да си прати вятрувита Самувила.
Тя да си задуя силанъ вятаръ,
Дур да си пумързне ду бялъ Дунавъ,
Пу нег' кату пу суху да си заминатъ.                    90
Та си имъ Куледу Богу молба услише;
Си прати ду негова вятрувита Самувила,
Та си заду силанъ вятаръ,
Дуръ си пумързна ду бялъ Дунавъ,
Та си ойскя пу негу кату пу суху замина;             95
С' тяхъ си замина и вятрувита Самувила,
Да имъ на ойскя-та, помогне,
Да си надвиетъ на Дунавска краля.
Утъ Богъ нашла Камяна девойка,
Що си приучи Дунавска краля,                             100
Да събере ду негува силна ойскя,
Да си ценкъ устори сасъ Читайска краля.
Та си услише Камяна девойка,
Що си бяше негува биларка;
Та нехтя глава да си пуведе,                              105
Ам' си събра ду негува силна ойскя,
Та ми утиде на край бялъ Дунавъ,
На край бялъ Дунавъ на широку поля,
Да са сасъ Читайска краля ценкъ удари,
Немой земя да му земе.                                       110
Та си заду вятрувита Самувила
Хемъ и топалъ, хемъ и студанъ вятаръ;
Що бяше на читайска ойскя, топлу си дуеше,
Я на Дунавска ойскя студну си дуеше,
Дуръ са сита ойскя замързна,                           115
Та си станаха кату дарве изсъхнали!
Та си земя загуби Дунавска краля.
Я що бяше Камяна девойка,
Какъ ми чу чи са Читайци земя убзели,
Та са е земя заселила утъ тяхни млади,       120
Тие села направили сите диви заробили,
Та ги научили какъ да си земя работетъ,
Утъ желба са фърлила фафъ бялъ Дунавъ,
Та си са удави млада зелена;
Немой Читайска краля да я мъчи,                  125
Чи си тя била кралева биларка.
Това стори Читайска краля!
Утъ тога е устаналу
Тая пясна да са пяе.
Утъ Бога здраве, утъ меня пясна.                 130

главна